Историята на уейкборда

0
 

Сподели

Shares

Уейкбордът е екстремен воден спорт, нещо като комбинация между водни ски, сноуборд и сърф. Може да се кара на море, езеро или язовир, като се теглиш от лодка, влек, лебетка или джет, със скорост, съобразена със състоянието на водата, големината на борда и предпочитанията на райдъра.

Възниква в началото на 90-те след появата на водния скибординг. Терминът „уейкборд”, заедно с концепцията и дизайна, са въведени от Портър Дотри в сътрудничество с брат му Мъри. През 1989 е основана “Световната асоциация по скиборд”, а първият световен шампионат по скиборд се е състоял в Хавай.

През 1996 уейкбордингът е включен в небезизвестните X Games II, а “Световната асоциация по скиборд” е преименувана на “Световна асоциация по уейкборд”.

Уейкбордовете са с различни форма и големина, според теглото и предпочитанията на уейкбордиста. По-големите уейкбордове са по-стабилни, но с тях по-трудно се правят трикове. Извивката на борда (“борд-люлка”) определя стила на каране.

В началото уейкбордовете са били базирани на сърфа – с насочващ нос (проектиран, за да се кара в една посока) и тройна опашна перка за стабилност и силно захващане. Каишките са направени от каучукова подложка с вмъкната връв за задържане на крака върху подложката. Тези дъски осигурявали добро движение и задържане на ръба, но голямата тройна перка затруднявала скоковете и завъртанията, а насочващия нос ограничавал промяната на карането.

В началото спорта се заключавал в това, бордистът да сърфира върху уейкборда, т.е. да се вози и да изпълнява малки скокове, пресичайки дирята.

Развитието на уейкбординга в средата на 90-те води до произвеждане на по-стегнати и подсилени каишки, които държат целия крак, на двупосочни бордове със скъсяване на носа и единична перка на двата края (носа и опашката). Обикновено на опашката перката е голяма и сърповидна, а на носа – малка и права.

Люлката е увеличена, за да се подобрят приземяването върху водата и за намаляване на смущенията от носовата перка. Ръбовете са леко заоблени, за да се избегне влаченето по водата и да се придаде плавно приземяване. Тези дъски подобряват височината и диапазона на скоковете и позволяват лесно завъртане – с две думи райдърите вече не само а се возят, а да правят и яки трикове.

В България уейк можe най-общо да се кара на Казичене, на язовира до Лобош, на Искъра или близо до морето – в залива на Градина откъм Черноморец.

Казичене можем да го наречем “Меката на уейка в България”. Допреди няколко години уейк на влек можеше да се кара и на още едно място – Оризаре, близо до Пловдив, но за съжаление това съоръжение затвори и застави местните райдъри да пътуват до столицата всеки път, когато им се прикара.

Водоемът на Казичене е изкуствен, бил е кариера някога. Влекът е с четири мачти, което значи, че се правят четири завоя, като всеки носи своето име – първият е “аматьорски” – тъй като всеки, които се учи, пада на него, вторият е “туристически“ – ако паднеш на него, вариантите са ти или да преплуваш езерото или да изчезнеш от другия му край и да вървиш. Третият завой е “кравешки“ – не е много сигурно, че искате да знаете защо го наричат така. Само ще споменем, че там разхождат кравите и вършат разни неща. Четвъртият завой е операторски – там можеш да видиш яките трикове, които правят карачите, като минават оттам.

На влека могат да карат 9 човека, а скоростта му средно е 30км/ч, като може да стигне до 70км/ч. Работи най-общо от сутрин до вечер, като прави две почивки в три и шест часа. Има плаж с шезлонги, ресторант с тераса, бунгала за преспиване, магазин за спортни стоки… абе въобще всичко необходимо да си изкарате добре.

Езерото е малко дълбоко на места – над 10 метра, но това не би трябвало да ви притеснява, тъй като все пак сте с жилетка. Има истории за потънал автобус и за сома, който живее в него… но това са само предположения.

Сподели

Shares

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведи твоят коментар!
Моля, въведи твоето име тук.